онова чувство

Онова чувство

  • On
  • By
  • Comments Off on Онова чувство

Размисли за смисъла на живота и булимията

Онова чувство. Дето те кара да се чудиш за смисъла на живота. Знаеш, че нещо липсва. Обаче не знаеш какво е. Все едно някаква част от теб я няма. Липсва. Стоиш и се чудиш, добре де, какво е? С какво днес е по-различно от вчера? Какво толкова съм изгубила? И няма отговор. Стоиш и се взираш в точка с празен поглед и мислиш. И премисляш. Главата те боли, тялото тежи. Усещаш как нещо не е наред. Знаеш, че не е наред. Но не знаеш нито какво е, нито какво да направиш, за да го промениш. Поправям се – знаеш какво може да го промени. Не искаш да мислиш за това. 

Обаче онова чувство те мъчи. Искаш да го разкараш. Празнота. И недостатъчност. Загубила си се в този свят, който е толкова пренаселен и претъпкан с избори и възможности. Някога си имала цел, но каква е тя вече не знаеш. Някога си била на правия път към постигането й, обаче с всичко, което днешния живот предлага си се отклонила. Отклонила си се толкова много пъти, че вече е е невъзможно да намериш пътя. За съжаление вече и не искаш да го търсиш. Това твоята цел ли беше? Има ли смисъл? И ето те тук. С онова чувство на празнота. И недостатъчност. 

И единствения начин да го притъпиш е ей там, на една ръка разстояние, в хладилника. Или в шкафа. Знаеш, че не трябва и че не е правилно. Но толкова много искаш да запълниш дупката. Само за малко, за минутка. Само с една хапка. Представяш си колко е прекрасно да е всичко наред. Да си цял. Да си човек. И това е достатъчно, за да посегнеш към най-голямата ти слабост и единствено нещо, което дава смисъл на живота ти – храната. 

Една хапка…няма значение вкусът.

Ако е нещо вкусно – чудесно, ако не – няма значение, това не е най-важното. Важното е, че тази хапка ти дава спокойствие. Дава ти щастие, живот и невероятно удоволствие. Задоволеност от живота. Като наркотик, който те води до еуфория. Защото няма по-прекрасно чувство от това да си цял. И после идва следващата хапка и по-следващата. И не можеш да спреш, защото е невероятно. Не ти пука за нищо и животът е прекрасен. Свободна си, най-накрая. И така до безкрая. Или поне докато болката в стомаха не те върне в реалността. 

Следва миг на осъзнаване. 

И после самобичуването. Отново чувството на празнота, този път придружено с горчивата вина и вкуса на провала. Мразиш се. Искаш да върнеш времето назад и този път да си по-силна. Но няма как да стане. За това отиваш в тоалетната и си бъркаш в гърлото с два пръста. Ако имаш късмет, този път ще стане и ще ти олекне. От храната и от вината, че си се поддала на изкушението за пореден път. Не става, така и не се научи да повръщаш. Нищо, в шкафа са лаксативите, две хапченца и стабилна тренировка утре и всичко ще се нареди. 

Вината няма да си отиде. Не и в следващите два дни поне. Но вече си се примирила – то е по-силно от теб, ти си слаба и няма какво да направиш. Можеш само да се молиш, кризите да са по нарядко и да мине повече време преди онова чувство отново да го усетиш.