Големият парадокс – победих булимията и отслабнах

  • On
  • By
  • Коментарите са изключени за Големият парадокс – победих булимията и отслабнах

Някога имах мечта. Мечтата ми беше да отслабна. Вярвах, че това ще ме направи щастлива. Толкова много исках да отслабна, че тази мечта се превърна в болест. Болест, която ме обсеби и бързо превзе света ми. Чувствах се изгубена, булимията ме изтощаваше. Исках да сложа край. Но за да спре трябваше да реша кое искам повече – да отслабна или да преборя булимията.

 

Началото

Няма да лъжа, беше трудно. Казах си, че ще победя булимията и повече никога няма да преяждам, ще съм по-силна от всичко. Започнах да си водя дневник. И всеки един ден, в който успявах да държа контрола, беше победа. Записвах чувства, случки, емоции. Цяла седмица. Но усещах, че се изплъзва, усещах, че губя контрола и че много скоро волята ми ще се изчерпа. Така и стана. На седмия ден не издържах, отворих хладилника и изядох всичко, което беше вътре. Булимията победи, бях съсипана. Но реших, че няма да се отказвам. Отворих дневника отново, записах всичко и така до 5и или 6и ден – после провал.  Опитах отново. И после отново. И отново. Не си спомням колко пъти си обещавах, че това е краят. Че вече съм нов човек и няма никога повече да се дам. Но не беше краят, всичко се повтаряше. 

 

Новата стратегия

Явно волята не работеше, за това трябваше да сменя стратегията. Реших да опитам да спра да пречиствам, т.е. да спра да пазя диети, да се убивам със спорт и да не пия лаксативи. Намалих спорта до 2-3 пъти седмично. Изхвърлих хапчетата. Някак си трябваше да започна да се храня без да се ограничавам. Това беше най-трудната част, поради няколко причини: 

        1. Всеки път когато си купех нещо, което ми се яде и е много вкусно, ме беше страх, че ще преям с него. И няма да лъжа, случваше се. Но това беше пътят, бях си обещала, че ще ям каквото ми се яде. Прекалявах в началото. Чувствах вина винаги. Но единствената стъпка, която трябваше да предприема беше да спра да се ограничавам. 

        1. След всяко парче торта, пица или нещо “вредно” вината ме убиваше. Не само, че няма да отслабна, но си представях и как ще надебелея още повече и желанието ми да мина на някоя диета, само колкото да компенсирам изядените калории беше страшно. Имах чувството, че ще се предам. Трябваше да използвам волята си, не за да спра да ям, а за да не се поддавам на желанието за диета или някакво пречистване. 

        1. В началото ми се ядяха основно пици, бургери, чипсове, шоколади. Абе нещата, които винаги съм си забранявала. Чудех се ще дойде ли момент, в който ще ми се прияде нещо здравословно. Е, дойде. Мина доста време обаче. 

 

Връхната точка (или дъното) 

Качих доста килограми. Никога преди това не съм била толкова много килограми. Най-трудната част беше това – да виждам как най-големият ми страх се сбъдва и въпреки това да устоя на желанието да направя нещо по въпроса. Но стисках зъби и впрягах воля. Бях си обещала. Че ще направя всичко възможно да се излекувам и ако цената, която трябва да платя е да надебелея – ще рискувам. 

Тук държа да кажа, че нищо друго в живота ми не се беше променило много. Освен, че се наложи да си купя нови дрехи, 1 размер по-големи, нямаше друга голяма промяна. Приятелите ми все си ме обичаха. Мъжът до мен дори не разбра. Правех нещата, които така или иначе си правя, само дето беше по-различно, хубаво. Защото не бях на диета, целият ми свят не се въртеше около въпроса как да отслабна и не беше нужно да се съобразявам с това какво ям, кога ям и т.н. Малко по малко спирах да придавам такава важност на храната, на диетите и на формите си. 

 

Светлината в тунела

Кризите на преяждане не изчезнаха, но се разредиха. И вече не бяха толкова силни. И тогава в един момент чудото се случи. Започнах да отслабвам и да свалям натрупаните килограми от само себе си, без да правя нищо. Продължавах да тренирам, но не повече от 2-3 пъти в седмицата и то по 40 минути. Без да се претоварвам и изморявам както преди. Но не пазех диети, напротив, храних се. И то както никога. Не оставах дори за кратко гладна, защото бях забелязала, че колкото по-дълго време стоя гладна, толкова повече изяждам след това. И въпреки, че не пазех диета, килограмите се смъкваха, бавно, но сигурно. По килограм на месец. Не ми се вярваше.

Знаете, че човек с хранително разстройство има различна представа за преяждането. За някои преяждане може да е 3 пакета чипс, 2 шоколада, 1 пица и 1кг сладолед. За други преяждане е 1 парче торта, след като си изял нормална порция храна. Кризите ми на преяждане с времето от първия тип започваха да приличат много повече на втория тип. И когато свикнах с идеята, че вече не се ограничавам, хапвам всичко, когато ми се иска, т.нар. кризи започнаха да се сливат с “просто ми се хапва десерт”. 

 

Победата

Помня последната такава криза. Бях вечеряла, но глада ми за храна не стихваше. Отидох и си купих сладолед с идеята, че просто се поддавам на “кризата”. Докато хапвах си помислих нещо странно – нещо, което не ми беше минавало до сега през ума. Помислих, че всъщност това може би не е криза. Просто ми се яде сладолед и си ям сладолед. И в това няма нищо лошо. В този момент разбрах, че съм го преборила. Този път аз бях победила.

 

Изводът

Всъщност изводът е, че ако продължаваш да правиш едно и също нещо, няма как да получиш различни резултати. За това, ако и ти си там, дай си шанс. Спри да използваш волята си да не ядеш, и се опитай да я използваш за обратното – да ядеш (или ако използваш друг метод за пречистване, използвай я, за да го спреш). Опитай. Предизвикай се. Дори да не стане нищо, ще знаеш, че си пробвала.